Николай Владимиров и любовта, която остава извън редовете

Текст и интервю: Росен Карамфилов

Николай Владимиров е един от онези поети, които имаш нужда да четеш всяка сутрин. Със събуждането. Преди, по време на и след кафето. Майстор на любовната лирика, където любовта не е просто химера и мечта, а реалност, която ако се приближиш достатъчно би могъл да докоснеш. Автор на романа „Анели“ и девет стихосбирки, седем от които самостоятелни. Инициатор на всякакви литературни събития с нови български автори. Останалото можете да намерите в интернет.

– Коя е твоята метафора за поезията?

– Птица, която не знае, че има криле, за да не окапят.

– Ти си един от най-активните поети във фейсбук. Всеки ден публикуваш там свободно. Помагат ли според теб социалните мрежи за достигането на стиховете до хората или са нож с две остриета?

– От една страна социалната мрежа дава възможност поезията да достига до доста по- широк кръг хора, отколкото изобщо биха я погледнали. И да я заобичат като свое задължително четиво. Нежеланието обаче да бъде разбрано мястото на подобен тип изкуство в съвременното общество и свят ражда и много подигравателни гласове, осмиващи и плюещи грозно по красотата, която е непонятна за опростения им свят от лесно достъпни придобивки, секс, интриги и измами.
В същото време спонсорираните страници с поезия създават в своите автори измамното усещане за превъзходство над останалите, без реална оценка за качеството на създаденото, въз основа на генерирани изкуствено лайкове.
И още нещо – сериозен е проблемът с плагиатството. Аз лично съм си патил от това. Някой попада на твое произведение, видоизменя го малко и го представя за свое. Нищо не можеш да му кажеш. Законът за авторското право и сродните му права в този си вид като уредба не защитава по никакъв начин автентичността на дадена идея, продукт или произведение. Процедурите по доказване са тромави и често водят до неуспех.

– Има все повече млади автори, някои от които самият ти си открил. Как реши да се захванеш с тази отговорна задача?

– Нито за миг не съм се замислял дали трябва или не трябва да подам ръка на младите както и да са се отнасяли с мен. Възхищавам се на тяхната енергия и желание в това все по- трудно за тях време, да превръщат и най- страшната тежест в изкуство, да търсят красивото въпреки всичко, което ги заобикаля. Има една продължителна тенденция сред утвърдените автори да пренебрегват с лека ръка младите, да ги подценяват и отхвърлят, има една злост, че младите не пишат като тях, понякога дори открит страх, че младите могат да ги задминат като постижения. А литературата не е надпревара на живот и смърт. Тя е разговор между различни вселени. Да, разбира се, че се наблюдават неравности в качеството, стилистиката и творбите на младите. Да, младите са грапави. Но тъкмо грапавото е естествено и не използва маски. Готовите шаблони и шлайфане често пъти убиват изкуството и го превръщат в скучен стандарт на съществуване. Младите се съпротивляват срещу това- съзнателно или не. И е хубаво да ги подкрепяш, да споделиш с тях опита си, да научиш и сам нещичко от тях. Има нещо красиво в това да наблюдаваш как камъкът се разпуква, докато бавно добива размери и вид на цвете. И как расте пред очите ти- отвън и отвътре. Как се пробужда.

– Какво мислиш за литературните кръгове?

– Мисля, че и официално и неформално подобни кръгове са отживелица. Младите творци все повече се обединяват спонтанно около събития и общуване извън приетите модели. Това им позволява гъвкавост да не се оказват част от псевдоформирования, боравещи с идеи, идеали и принципи на основата на популизма и демагогията.
Сега общуването между произведенията и личността е това, което свързва хората на изкуството. Времето на разни манифести и позьорски движения изтича.

– Защо според теб поетите не могат да се обединят истински? До его ли опира всичко в крайна сметка?

– Егото е само повод за различие между хората от поетичния ни свят. Истинската причина е липсата на реално общуване и диалог помежду ни. Свикнахме да се крием зад екрана или зад легенди кой какъв е, вместо очи в очи да си кажем каквото ни е отвътре и в крайна сметка да видим, че не сме толкова различни в желанието си да създаваме един по- красив свят. Смешно е и тъжно едновременно да се делим заради стилове и идеи, кой как трябва или не трябва да пише и да се упражнява влияние от страна на един или друг кръг, за да бъде публикуван или не някъде определен автор. Това не е литература. Власт е. Изкуството не признава ничие надмощие и контрол.

– Когато си написал „Анели“ си бил само на двайсет и няколко години. В него разказваш истинската история за това как си изгубил първата си любов, попаднала в оковите на наркотиците. Романът бе издаден едва през миналата година Има ли нещо което би искал да промениш в него сега?

Анели, Николай Владимиров

– Бих променил само едно и то изобщо не е свързано с литературата. Ако можех, щях да пренапиша съдбата на главната героиня. За да е жива… Но не мога.. Това, което можех, го направих. Дадох й живот, който да продължи след нея… макар и времето извън сюжета да не лекува.

– Каква е формулата за написване на книга по действителен случай?

– Сядаш и се оставяш на събитията, които минават през теб. На сълзите и радостта, които са ти причинили. Без вътрешна цензура към себе си, без да си спестяваш болката. И без да се замисляш кое как е могло да бъде. Прекаленото обмисляне може да измени реалните събития и да вкара героите ти в сюжет, различен от живяния. Не позволих това да се случи. Книгата водеше мен, вместо аз нея.

– Ти си един от авторите, които се издават изцяло самостоятелно. Има ли резон в самоиздаването и не е ли то по-скоро проява на някакъв бунт от страна на писателя?

– В актуалната си законова и кадрова форма българските издателства не защитават, а и не могат да защитят достатъчно интересите и качествата на своите автори. Нито разпространението на техните книги е достатъчно добро, нито ценовата оценка на база продадени книги спрямо автора. Затова все повече писатели и поети търсят алтернатива в самоиздаването и саморазпространението с явната идея да заслужат, ако е възможно по-адекватна оценка на труда си. В този смисъл, да – може да се каже, че самоиздаването е вид бунт със засилена жажда за справедливост.

– Каква според теб е причината по комерсиалното писане да се котира повече?

– Хората на и над средна възраст са все по- изморени, по- вглъбени в своите ежедневни проблеми и състояния. Наблюдава се едно физическо и психическо износване. А немалко млади са свикнали на семейно ниво да получават наготово доста блага и да завъртат порастването си около материалното. Хората избягват да мислят метафорично, вкопчват се в буквалното, в лесно смилаемото. Иначе казано – търсят лафове, които да ги държат позитивни. Вместо чиста форма на изкуство.

– Има ли надежда за българските автори във времената на настоящето?

Българските автори никога не са живяли в напълно комфортна среда, за тях никое време не е лесно. Но въпреки това истинският творец не спира да се занимава с изкуство, каквото и да му се случва. Няма как да няма надежда при наличието на толкова много таланти. Изкуството е едно красиво чудовище. То надживява всеки етап и режим.

– Какво е твоето мнение за всичко, което се случва напоследък в България?

– България е правова държава само на хартия. Върховенството на закона изгуби своята сила и стойност, сега всички процеси се случват на тъмно, под масата, в сенките, където всеки гледа да надцака някой. Медиите, които трябва да бъдат ушите и очите на обикновения гражданин, обслужват интереси, вместо да търсят обективността на информацията, с която разполагат. Живеем в резюмирана представа, вместо в реалните ѝ измерения. Впрочем ние сме просто минималистичен пейзаж от общата картина, в която светът се развива. Или по-скоро деградира.

– Коронавирусът ли е по-силен или страха?

Няма по- силен вирус от страха. Болест може и да те пощади. Страхът не жали никого.

– Какъв според теб е изходът от ситуацията, в която се намира страната ни?

– Изходът е един – Велико народно събрание, промяна на Конституцията съобразно новите обществени отношения, и задължително нови лица, некомпрометирани от ролите си в така наречения сив Преход.

– Хората протестират активно напоследък. Дали сме се събудили наистина? Какво ни липсва според теб като общество, за да пребъдем?

Хората, особено младите, са все по-трудно манипулируеми. Събуждането е явно.
Липсва ни диалог на открито, на светло, извън мрежите. Диалог, в който да се приемем взаимно, вместо постоянно да се трием, блокираме и обвинявам заради различните си позиции.

– Би ли изброил три твои любими книги?

„Земя на хората” на Антоан Дьо Сент Екзюпери. Защото това е единствената книга в световен мащаб, успяла да обедини в себе си земята и небето, така че да ги погледнем отвътре детайл по детайл и да ги изживеем като поезия в прозата.
„Американски психар” на Брет Ийстън Елис. Защото въпреки шокиращия си наглед стил, се осмелява да създаде пълноценна сатира на съвременния материален начин на съществуване и изкривените последици върху неговите псевдогерои.
„1984” на Джордж Оруел. Защото това е времето, в което живеем. Буквално. И то не от днес. Макар да сме си мислели, че не го знаем вчера.

– За финал бих искал да те помоля да споделиш с нашите читатели едно свое стихотворение, което не е виждало бял свят досега.

Заговорът на дърветата

Нощните дървета си шушукат.
Наговарят се за заминаване.
Както летищата се вдъхновяват
от самолетите. От цветовете си.

И потреперват от вълнение,
защото наближава свободата им.
С неотменим билет е полетът им.
От утре изгревите ще намират
изровени гробове. Няма шума.

Ще тръгнат призори по сенките.
Ще бъдат точно като птиците.
Ще кацат за песен. Храна и сън.
И ще се връщат у дома – в небето.
Но сутрин пак са там летищата,
където са родени. На земята.
С треперещи от Паркинсон ръце
изпращат самолетите. И дишат.

Плановете за отлитане
са корени на живота им.