Четири миниатюри от Росен Карамфилов

Текст: Росен Карамфилов

Портрет и илюстрации: Борис Валентинов

1.

На третия етаж в шейсети блок в ж.к. СВОБОДА, Лили и Камен правят любов. Тя свършва под него. Той свършва в нея.
На шестия етаж в шейсети блок в ж.к. СВОБОДА, Боби вдига левия си крак, за да прескочи парапета и да се хвърли.
(Оплождането и самоубийството отнемат приблизително еднакъв брой секунди.)
Едното тъй или инак обезсилява умирането.
Другото тъй или инак го предизвиква.
Едното сее разрушение.
Другото насажда надежда.
Резултатът от едното е бебе.
От другото – ковчег.
Едното е воля.
Другото – абдикация.
Едното е продължение.
Другото – прекъсване.
Едното е преодоляване.
Другото – застиване.
Едното е кураж.
Другото – боязън.
Едното е решение.
Другото – отказ.
Едното е вход.
Другото – изход.
Разстоянието между двете перспективи са две гледни точки.
И три етажа…

***

– Госпожо, трябва да дойдете да разпознаете тялото… – чу се от другата страна на линията.
Майката не успя да продума. Стискаше телефонната слушалка, така както ѝ се искаше да бе стискала ръката на сина си, за да не му позволи да отлети нагоре, падайки надолу…
Остана тъй. Със слушалка в десницата. Още дълги години. Пред същия прозорец. Не посмя да помръдне повече. Не посмя да пусне слушалката. Отсреща пищеше онзи безкраен сигнал свободно.
Слухът ѝ престана да въприема онова, което ѝ казваха останалите вкъщи. Стоеше няма до прозореца и не пускаше слушалката. Дъщеря ѝ бе принудена да пререже кабела. Безкрайният сигнал свободно стихна. Майката рязко се оживи. Скулите ѝ възвърнаха своята руменина, сълзите под уморените ѝ клепки засъхнаха, сините кръгове под очите ѝ избледняха.
– Ало, Боби… Ти ли си, майче? – прошепна тя
– Аз съм. – отвърна тишината…

2.

Ръце, протегнати през вратите на времето. Ръце, които докосват. Ръце, които отблъскват. Разперени ръце. Сърце разтваря ръце. Ръце чупят сърце. Ръце и страхове. Страхове и ръце. Ръце във допир с плът. Ръце проправят път. Ръце сред сенки на ръце. Ръце на жени и мъже без лица. Лица на жени и мъже без ръце. Ръце на деца сред възрастни ръце.
Ръце под небе. Ръце в храм. Ръце запалват свещ. Восъкът е горещ. Ръце в молитвено положение на пръстите. Ръце, които държат новородено. Ръце, които бият камбана. Мръсни ръце сред чисти намерения. Ръце, изписващи стихотворения. Ръце на малко момиче влюбено в малко момче. Ръце на двама пораснали хора. Ръце на дъщери и синове, на техните родители. Ръце с халки и без. Ръце след дъжд. Ръце сред ръж.
Ръце погалили веднъж. Ръце, милващи завинаги. Ръце, които не желаеш. Ръце, които копнееш. Ръце, които те събличат. Ръце, в които се свличаш. Ръце, които бленуваш. Ръце, на които робуваш. Ръце, господари на твоите ръце. Ръце, на които ти си господар. Чужди ръце върху твоите ръце. Твоите ръце върху чужди ръце. Ръце, сплели пръсти с други ръце. Ръце, изплъзнали се изпод ръце. Ръце, които слагат сол в госбата. И в раните ти.
Ръце, които не умеят да прегръщат. Прегръдки, търсещи правилните ръце, Ръце, запушили уста. Ръце заглушили крясък. Ръце под жарко слънце. Ръце на старица. Ръце, надживели дните си. Ръце, които допускаш. Ръце, които отхвърляш. Ръце, на които разчиташ. Ръце-опори. Ръце-стени. Ръце на пушачи. Цигарени ръце. Ръце на любовници и съпруги. Ръце на скъпи мъртви и стари познати. Ръце, които идват за теб във съня ти…

3.

Защо си отиваш?
Любов?
Не боли ли?
Любов?
Не мога да те задържа. Не бива. Щом все пак си отиваш.
Любов?
Толкова ти вярвах. Вярвах, че не си като другите. Вярвах, че не сме като другите. Провалихме ли се? Не ми го казвай. Недей.
Любов?
Ще се върнеш ли? Няма ли? Решила си го вече? Обмисляш го. Чакаш.
Любов?
Не искаш да ме чуваш. Искаш спокойствие. Добре. Майната ми! Искаш да видиш какъв е животът без мен. Вече знаеш отдавна какъв е.
Любов?
Губя съзнание. Разпадам се по улиците. Пия. Ненавиждам своето черно и твоето черно. Те ни убиват. Обичта ни е бяла, бяла е по начало. Вдишай. Вземи я. В длани. Върни я.
Любов?
Отвори очи и виж как те диря в тъмнината. Как целувам възглавницата и споменът за това как бяхме щастие. Сега се разлагам като труп в леглото за двама.
Любов?
Мълчиш. Телефонът продължава да не звъни. Ще звънне някога. Някога, когато си спомниш коя си. Ти.
Любов?

4.

Всеки човек е сам. Ти също. До смъртта си и отвъд нея. Костите ти изгниват и се стопяват, затворени в ковчега. До следващото прераждане. До следващото проплакване. После си бебе. После порастваш. Не можеш да избягаш от самотата. Каквото и да направиш, както и да постъпваш, колкото и щастлив да си в кратките мигове на забавен каданс, когато си въобразяваш, че до теб има някой.
Не. Всъщност няма никой. Всъщност никога не е имало никой. Но ти си продължил, забравил си и си продължил. Кръвта от предишното порязване е спряла да тече и ти си забравил за белега. Белегът, който някога преди е бил рана. Ничия ръка не е способна да зашие раната изцяло освен твоята собствена. Чуваш ли ме?
Сам си. Изгуби всички. Нямаш баща, нямаш майка. Нямаш нито кибрит, нито крака за да отидеш до магазина и да си купиш. Затова изпуши една незапалена цигара. Заради мъртвите. Мъртвите обичат да пушат. Мъртвите избират да са тихи в своята самотност. Необезпокоявани в извечния си сън, в извечната нирвана на мълчанието им.
Никой не разговаря с покойниците. Само защото са невидими. Само защото нямат глас. Само защото са над нас. И са толкова сами. Нашите покровители.
Кого чакаш? Кой чака теб? Някой обичал ли те е някога? По оня начин, дето му е все едно за умирането. Съмнявам се. Гениален съм. По-добре да се гръмна.